R. Skarsgard

by **Rosalie △.** Нед Окт 13, 2013 5:51 pm

Rosalie Skarsgard. | 19 | Vampire | FC : Miranda Kerr

Погледът й блуждаеше ту към лявата бяла стена на тясното помещение, върху която все още личаха пръските кръв от поредния луд маниак, чийто мозък бяха пръснали само за забавление, ту към нищожната слаба лампа, която представляваше крушка увиснала върху стърчащ кабел. Светлината не бе достатъчна, за да може едно средностатистически стабилно човешко око да види повече от метър пред носа си, но нали това бе целта на заблудените глупци, които мислеха, че Розали е обикновена.
Металната врата проскърца, а от нея се изхлузи нисък, едър мъж, надхвърлил петдесетте. В устата си съсредоточено дъвчеше филтъра на една почти изгоряла цигара, изкара малко мъгляв дим през ноздрите си и седна на стола срещу древната.
- Как се чувстваш ? - подсмръкна стареца, полагайки длани върху масата. Тъмните му махагонови очи се впиха в лицето на вампирката, изучавайки го обстойно. Изненада се от спокойствието, което успя да открие в сините й мъдри очи, които бяха преживели далеч повече отколкото позволяваха годините й. Стареца се прокашля и за съвсем кратък миг успя да пожелае на тъмнокосата заради красотата. Бе млада, дребничка, добре оформена жена, която всеки мъж би пожелал.
- Любопитна съм. - детинския смях на Розали се разнесе из помещението, отеквайки във всички ъгли. Какво по дяволите ? Да не се намираше на шибан психолог ? - И търпението ми започва да се изчерпва. - усмивката й се стопи, а челюстите й се стегнаха в здрава хватка, която доказваше, че не се шегува и е тук по собствено желание, а не защото са я затворили. Старецът потръпна и това също не успя да убегне на Скарсгард.
- Кой е най - пресния спомен от детството ти ? - продължи с треперещ глас без да показа, че е обърнал някакво по - особено внимание на заплахите.
- Детството ми ? - изсумтя готова да играе игричките. Истината обаче бе, че не помнеше съвсем нищо от детството си, което и без това не бе толкова щастливо, колкото си го представяше. - Смъртта на брат ми. Убиха го вълци. - гласът й не се промени дори с децибел, вместо това алените й устни отново се разтеглиха в една лека усмивка, може би малко подигравателна. Подиграваше се на собственото си нещастие и съответно с това се възхищаваше на себе си - на това, че бе оцеляла толкова години. Пръстите й се стрелнаха към фината кожа на лицето й, разтърка я леко.
- И как се чувстваш като си спомниш за това ?
- Как се чувствам ? - не смяташе разговора да се проточва дълго, но явно белокосия старец бе намислил друго. - Чувствам се нормално. Това е минало. - промърмори и протегна ръка към равномерната кутийка на масата, чието съдържание й бе съвсем известно. Цигари. Малборо. Запали една и се отпусна върху стола си в очакване на следващия въпрос.
- Имаш ли други роднини ? - попита психарят след едноминутно мълчание, в което самият той очакваше Розали да продължи разказа за чувствата си. И понеже това така и не се случи реши да поеме нещата в своя инициатива.
- Да. - отвърна просто. Изправи се и хладнокръвно започна да обикаля около масата, като хищник приклещил жертвата си. - Още един брат . - допълни след кратка пауза. Смееше се. Сега тя бе психопатът, а старецът бе в капан, от който нямаше измъкване. - Всъщност те са ми полуроднини. Разбираш ли ? Аз съм копеле. - допълни. Отново смях. - Съжаляваш ли ме вече ?
Старецът се огледа. Опитваше се да прецени колко далеч е вратата от него и за колко точно време щеше да се измъкне. Знаеше, че е невъзможно.
- Да. - отвърна. По челото му изби студена пот, която се съпровождаше с нестабилно треперене.
- Виждаш ли ? Сега ще ми е по - трудно да те убия. - гримаса на отчаяние, която бе просто театър. Психарят обаче повярва, успокои се, пулсът му се забави. Скарсгард се учуди, че привидно толкова интелигентен мъж има мозък като на гълъб. - Шегувам се, разбира се. - изсмя се. Ръката й хладнокръвно прекърши крехкият му врат.
Напусна стаята със стил. Сякаш не бе извършила нищо нередно. В собственото си съзнание наистина не бе...