hopeless wanderer...

GOSPEL;
AGE; UNKNOWN
RACE; WITCH
FC; TOM RILEY

Някъде, някога на Изток.

Мъдрите мъже на Изтока казваха, че никой не познава истински болката, докато не загуби най-ценното си, онова, което за което той топли огнището си и онова, заради което гори пламъкът в сърцето му.
Бях прекалено малък да разбера тези думи, изречени на по чаша черен чай насред бедуинският лагерен огън. Пустинята разпускаше пясъчните си поли дотам, докъдето окото дръзваше да достигне. Трелите на нощните птици танцуваха из сухия въздух и пръчките в жарвата пръщяха. Гласовете на номадските невести се сливаха с небосвода над нас и се разтваряха в тъмносинята безкрайност, която блещукаше с милион звездни очи.
Не знаех защо хлапе като мен, едва десетгодишно, споделя това сакрално пространство в мъдреците на кервана, но стоях и слушах.

Три дни път, суров и горещ като недопечен хляб.
Половин дузина от хората ни останаха пленени в сърцето на пясъчната буря.

На последната нощ се установихме близо до крепостните стени на голяма наблюдателница, която зорко охраняваше долината, зад която китно се разполагаше в зелен и наквасен с чудодейна вода, от сладки минерални извори, достолепен град. Беше нещо, което моите детски очи не бяха виждали никога. Каменни арки, чудати, островърхи постройки, кацнали във въздуха, бели, ленени шатри и онзи покваряващ аромат на подправки.

Пред вратата стоеше войник в железни одежди. За мен, а и за другите номади, бе исполин. Масивен като самотна скала и два пъти по-внушителен. Погледна ме изпод вежди, изсумтя гърлено и отвори със пронизващо скърцане тежките градски порти, а зад тях ме посрещна белолика и белокоса жена в пурпурна роба. Косата й бе сплетена на плитка, която падаше тежко върху едното й рамо и напомняше на смирен питон.
Усмихна ми се и ме поведе напред, а зад гърба ми конният народ остана застинал във възторжен поклон.

Сегашни дни

Сладкогласното звънче оповести появата на първият клиент на малкото дюкянче, което се бе сгушило между магазина за кафе и железарията. Усмихнато момиче с папка в ръка и карирана поличка се промъкна свенливо между рафтовете, оглеждайки с любопитство пълните буркани.
- Значи вие сте новият билкар. - рече то, докато си играеше притеснено с ръбчето на жилетката си, носеща на гърдите й емблемата на някакъв, вероятно съдейки по майсторската бродерия с ламе, скъп, частен колеж.
- Новия? Нима е имало стар? - отвърна мъжът зад тезяга, рошав, още май облечен в пижама, и забърса с ръкава си старателно стъклата на очилата си с една ръка, докато с другата оставяше димящия чибук върху дървената поставка.
- Това не е ли нелегално? - попита къдрокосата госпожичка с изтънено от съмнение, гласче.
- Малко неща в този живот са подвластни на законите, но най-малко аз. - продължи словесната атака чаровно неугледния господин и добави: - За протокола, в Стейси няма трева! Само седитивни билки използвани от Източните жерци в борбата с мигрената.
- Лулата ти си има име? Това е повече от странно! - усещаше как на момичето вече му се щеше да си иде, но трябваше, явно, да изпълни някаква важна мисия. Усещаше ги тия неща, хора с мисии, индивиди натоварени свисше, та нали бе един от тях. - Да бе, все едно знаеш какво са ползвали... На мен си ми мирише на ганджа.
- Първо: това не е лула, а чибук, направен от единственият вид кедър пригоден за това и второ, устата госпожичке, знам повече от колкото можеш да си представиш от личен опит.
Брюнетката го изгледа невярващо и отвърна с досада, размахвайки ръце в необясними жестове:
- Както и да е, аз съм Никол, дъщерята на кмета, който впрочем Ви кани официално на Ежегодният панаир на занаятите.
- Впрочем - вече с нарастваща нетърпимост заяви знахарят - не съм занаятчия, просто някой, който разчита и изпълнява божествените повели.