Мис Блевин

Име на героя:Florence Blevin
Години на героя: 20
Раса: Вампир
Дарба: Телекинеза
Характер: Тя е буйна,умна и схватлива.Винаги има план за действие,умее да преценява противниците си и да намира слабите им места.Обича да се забавлява и купоните за нея са неизбежна част от ежедневието и.Да се прибира боса по тротоара с компанията си или да лудее на някое полу-самотно островче,да се лее алкохол от изгрев до залез слънце.Въпреки,че Беатрис е родом от Будапеща,Унгария.Родена на 13 Септември 1712 година.Израстнала в малка къща в покрайнините на града,заедно с двамата си по големи братя и по малка сестра.Винаги били задружни и се защитавали,макар и Беа да отказвала каквато и да била помощ,защото не и била нужна.Тя винаги се оправяла сама с кашите,които забърквала и така си създала и репутация.Обичала още от малка да се бие с момчетата,и с времето станала от мъжкараните в града.Разбирала се доста добре с родителите и,майка и винаги я подкрепяла във всичките и начинания,рисуване,музика,танци.Беа не пропускала нещо в което да се изяви,а и и се отдавало.До ден днешен рисува и свири(предимно на пиана и барабани).Отвън винаги изглеждала силна и непокорна,като онези кралици,но отвътре имала мека душа,готова да прости.Когато не била в настроение се затваряла в стаята си и рисувала или съчинявала нова песен,а после с децата от училището се изявявали на малки концерти,но понякога просто излизала и си търсела с кой да се сбие.Когато станала на 19 години Беа видяла смъртта отблизо.Този траурен момент от живота и останало завинаги в съзнанието и.Смъртта на единият и брат.Хвърлил се от един мост,но тя не можела да повярва,че се е случило.Той бил този,който и помагал да научи нова схватка да се държи,като непокорната Беа,а не,като слабата и ранима,защото знаела,че живота ще е суров с нея.За това не можела да остани нещата така.Един ден,докато за пореден път се опитала да се сбие с някакво момче забелязала,как един мъж в далечината седи и я гледа,подпрян на едно дърво.Бил висок,с тъмно кестенява коса и втренчил погледа си в нея.Откроявал се от другите наоколо и за това тя се приближила до него,като оставила момчето намира.
-Кой си ти и защо ме гледаш така странно?-Попитала тя без капка свян и смръщила поглед пред непознатия.
-Имаш талант малката.Можеш да го използваш по предназначение.-Отговорил той с тежък глас.
-Талант да се бия?Ти май си побъркан,знаеш ли това?-Продължила да отговаря смело и нахакано.
-Ваште сигурно се тревожат да не вземеш да убиеш някого..-Не спираше да говори все така объркващо.
-Да.Тревожат се,когато се сбия с някой,но чак да го убивам.-Отговорих объркано и отстъпих една крачка назад.
-Брат ти не умря случайно.Ето този човек го бутна от моста онази нощ.Него трябва да търсиш.След като го намериш ме потърси.-Каза той и ми подаде едно бяло листче на което пишеше името "Паркър Хейл".
-И за какво ми е да те търся?-Засмях се.
-Ще видиш..-Отговори ми той и си тръгна.
Същата вечер се прибрах в нас,но това не спираше да ме глозга.Започнах да нервнича из стаята и да гледам листчето."Кой беше той","Какво искаше от мен"..Не спирах да си задавам въпроси,но знаех,че така няма да ги получа.Слязох на първия етаж и казах,че няма да се прибера за вечеря и изхвърчах навън.Нямах си и на идея от къде да започна.Просто въздъхнах и реших да отида на моста,където брат ми се бе хвърлил.Не беше много далеч и отидох пеша.Но когато пристигнах в далечината видях един мъж,който се бе облегнал на парапета.Наоколо нямаше жива душа.
-Беатрис Елисън.Казаха ми,че ще ме търсиш.-Каза той,а ехото от гласа му се чу из тъмнината.
-Познаваме ли се?-Попитах,като присвих поглед,но не го виждах добре в тъмното.
-Не.-Отговори той,като си приближи,замахна с ръка и ме удари с юмрука си,а аз едвам непаднах от удара и се хванах за бузата,стиснах зъби и му върнах удара.
-Хайде,точно така,продължавай.-Продължи той,а аз все повече се нахъсвах,не знаех какво иска и защо го прави,но нямаше да му позноля този кучи син да ме удари втори път.Ударих още веднъж и още веднъж,а той се свлече на земята.Приближих се до него и прихванах бузите му с пръстите на ръката си.
-Чуй ми сега.Никога повече не искам да се доближаваш до мен,нито до семейството ми.Не знам кой си,а и не ми пука.Тъй,че изчезвай!-Изкрещях срещу него и понечих да си тръгна,но тогава усетих силен удар в гърба.Изкрещях от болка,но се обърнах и отново го ударих,а той спря ръката ми на следващия удар и ме удари.В следващият момент помнех единствено как стоя над трупа му.Бяхме се сборичкали,а спомените от това какво е станало бяха изчезнали.Целият беше в кръв,а когато проверих пулса той не дишаше.Изтръпнах от ужас.
-Боже,какво направих?-Запитах се,като малки капчици сълзи се появиха на лицето ми и се хванах за главата.Не можех да остана,та аз го убих..за това побягнах към нас.Тичах колкото се може по бързо и по бързо,докато онзи от сутринта не ми се изпречи от някъде и се блъснах в него.
-Казах ти,че ще ме потърсиш.-Каза той и се отдръпна.
-Да те търся,кой по дяволите си ти?Какво искате от мен?-Извиках и не спирах да плача.
-Ти отключи проклятието си,мила.Сега само е въпрос на време да станеш Хибрид.
-Какво?-Изсмях му се през сълзи.
-Не се прави пред мен.Знам,че си вампир.
Замръзнах на място,от къде знаеше?Бях превърната още в деня на погребението на брат си.
-Имаш потенциал за такъв.Ще бъдеш чудесно ново творение.-Каза той,като ме погали по косата.
Това бяха последните думи на човека,който беше причината да стана Хибрид.Малко скучна история,а?
След като станах Хибрид се научих да живея,като такъв,но поне бях със семейството ми.Те знаеха за проклятието и ме приеха такава каквато съм.Изживях последните им мигове с тях.След това се преместих за малко в Мексико.Там предимно работех.Правех се на нормален човек,докато не ставаше странно,че не остарявам и пак се преместих.И така вече 300 години живея от град на град,докато не се преместих в Ню Орлиънс.Тук нямаше да имам нужда да се местя.Щях да заживея видимо нормалният си живот. изглежда приветлив и готин човек,понякога трудно допуска някой до себе си.Доста е странна,но свикваш с времето.В единият момент може да се смее,а в другият да те нападне или да се вбеси наистина,а повярвайте ми не искате това личице на миловидно момиченце да се ядоса.Винаги е нащрек и се пази от враговете си.
История: Флоренс е родом от Будапеща,Унгария.Израстнала в малка къща в покрайнините на града,заедно с двамата си по големи братя и по малка сестра.Винаги били задружни и се защитавали,макар и ФлоренсФлоренс да отказвала каквато и да била помощ,защото не и била нужна.Тя винаги се оправяла сама с кашите,които забърквала и така си създала и репутация.Обичала още от малка да се бие с момчетата,и с времето станала от мъжкараните в града.Разбирала се доста добре с родителите и,майка и винаги я подкрепяла във всичките и начинания,рисуване,музика,танци.не пропускала нещо в което да се изяви,а и и се отдавало.До ден днешен рисува и свири(предимно на пиана и барабани).Отвън винаги изглеждала силна и непокорна,като онези кралици,но отвътре имала мека душа,готова да прости.Когато не била в настроение се затваряла в стаята си и рисувала или съчинявала нова песен,а после с децата от училището се изявявали на малки концерти,но понякога просто излизала и си търсела с кой да се сбие.Когато станала на 19 години Флоренс видяла смъртта отблизо.Този траурен момент от живота и останало завинаги в съзнанието и.Смъртта на единият и брат.Хвърлил се от един мост,но тя не можела да повярва,че се е случило.Той бил този,който и помагал да научи нова схватка да се държи,като непокорната Беа,а не,като слабата и ранима,защото знаела,че живота ще е суров с нея.За това не можела да остани нещата така.Един ден,докато за пореден път се опитала да се сбие с някакво момче забелязала,как един мъж в далечината седи и я гледа,подпрян на едно дърво.Бил висок,с тъмно кестенява коса и втренчил погледа си в нея.Откроявал се от другите наоколо и за това тя се приближила до него,като оставила момчето намира.
-Кой си ти и защо ме гледаш така странно?-Попитала тя без капка свян и смръщила поглед пред непознатия.
-Имаш талант малката.Можеш да го използваш по предназначение.-Отговорил той с тежък глас.
-Талант да се бия?Ти май си побъркан,знаеш ли това?-Продължила да отговаря смело и нахакано.
-Ваште сигурно се тревожат да не вземеш да убиеш някого..-Не спираше да говори все така объркващо.
-Да.Тревожат се,когато се сбия с някой,но чак да го убивам.-Отговорих объркано и отстъпих една крачка назад.
-Брат ти не умря случайно.Ето този човек го бутна от моста онази нощ.Него трябва да търсиш.След като го намериш ме потърси.-Каза той и ми подаде едно бяло листче на което пишеше името "Паркър Хейл".
-И за какво ми е да те търся?-Засмях се.
-Ще видиш..-Отговори ми той и си тръгна.
Същата вечер се прибрах в нас,но това не спираше да ме глозга.Започнах да нервнича из стаята и да гледам листчето."Кой беше той","Какво искаше от мен"..Не спирах да си задавам въпроси,но знаех,че така няма да ги получа.Слязох на първия етаж и казах,че няма да се прибера за вечеря и изхвърчах навън.Нямах си и на идея от къде да започна.Просто въздъхнах и реших да отида на моста,където брат ми се бе хвърлил.Не беше много далеч и отидох пеша.Но когато пристигнах в далечината видях един мъж,който се бе облегнал на парапета.Наоколо нямаше жива душа.
-Флоренс Блевин.Казаха ми,че ще ме търсиш.-Каза той,а ехото от гласа му се чу из тъмнината.
-Познаваме ли се?-Попитах,като присвих поглед,но не го виждах добре в тъмното.
-Не.-Отговори той,като си приближи,замахна с ръка и ме удари с юмрука си,а аз едвам непаднах от удара и се хванах за бузата,стиснах зъби и му върнах удара.
-Хайде,точно така,продължавай.-Продължи той,а аз все повече се нахъсвах,не знаех какво иска и защо го прави,но нямаше да му позноля този кучи син да ме удари втори път.Ударих още веднъж и още веднъж,а той се свлече на земята.Приближих се до него и прихванах бузите му с пръстите на ръката си.
-Чуй ми сега.Никога повече не искам да се доближаваш до мен,нито до семейството ми.Не знам кой си,а и не ми пука.Тъй,че изчезвай!-Изкрещях срещу него и понечих да си тръгна,но тогава усетих силен удар в гърба.Изкрещях от болка,но се обърнах и отново го ударих,а той спря ръката ми на следващия удар и ме удари.В следващият момент помнех единствено как стоя над трупа му.Бяхме се сборичкали,а спомените от това какво е станало бяха изчезнали.Целият беше в кръв,а когато проверих пулса той не дишаше.Изтръпнах от ужас.
-Боже,какво направих?-Запитах се,като малки капчици сълзи се появиха на лицето ми и се хванах за главата.Не можех да остана,та аз го убих..за това побягнах към нас.Тичах колкото се може по бързо и по бързо,докато онзи от сутринта не ми се изпречи от някъде и се блъснах в него.
-Казах ти,че ще ме потърсиш.-Каза той и се отдръпна.
-Да те търся,кой по дяволите си ти?Какво искате от мен?-Извиках и не спирах да плача.
-Ти отключи същността си мила.От днес си вампир.Честито!-Единственото нещо от миналото,което исках да запомня.
Макар и да се опитвах да променя нещата,като започна нормална работа,миналото ми ме преследваше.
Снимката + Лика, който използвате Блейк Лайвли